… вятърът брулеше клоните на дърветата, оплитайки ги в зловещ хват, напомняйки сключени пръсти, но без тъканта по тях. нощта, макар и тъмна, прекланяше глава пред лунната светлина, там, където тя докосваше прашния път и повяхналата трева. единсвения признак на живот, беше полусрутената къща, чиито капандури блъскаха така, сякаш някой чукаше на вратата й. за гарет, това беше просто поредната нощ удавена в пиво за притъпяване на болката от последния лов. но този път съдбата беше приготвила нещо друго – блъскането по прозорците секна изведнъж, вятърът заглъхна и светлината от луната се скри сякаш зад планината. гарет скочи и извади меча си. пулсът му беше замръзнал пред нарастващия тътен, чиито източник се намираше не къде да е, а точно пред портала в къщата му. докато се усети, вече бягаше към пулсиращата енергия на портала, мечът му беше заключен измжеду пръустите, замахна и …. бяла светлина погълна всичко, което носеше поне малко живот в себе, оставяйки къщата единствено на тишината … ’